СГРАДА
Сградата на Пловдивския археологически музей е не само физическото пространство за съхранение и показване на културното наследство, но и символ на дългогодишните усилия на поколения археолози, директори и общественици за опазване и представяне на историята на региона. През десетилетията тя е била свидетел на множество промени – от временното заемане на бирническите помещения, през първите собствени етапи на музейното развитие, до сериозните реконструкции в края на XX и началото на XXI век. Всяка намеса по сградата е отразявала както растежа на музейните колекции, така и необходимостта да се съчетаят опазването на историческата памет с нарастващите изисквания към съвременното музейно пространство.
ПЪРВИ ПОМЕЩЕНИЯ (1880 – 1884 г.)
Към 1880 г. новооснованото музейно учреждение се помещава в книгохранилището при Областната дирекция на народното просвещение на Източна Румелия, разположено в конака на Исмаил бей – днешната ул. „Христо Г. Данов“ № 17.
Мащабната събирателна дейност обаче бързо запълва наличните пространства. Управителят на библиотеката с музей Александър Башмаков търси решение на проблема и в доклад от 24 август 1882 г. настоява в бюджета на Източна Румелия за 1883–1884 г. да се предвидят средства за нова специализирана сграда.
Тъй като вече било невъзможно Областната библиотека и музей да останат при Дирекцията на народното просвещение, от 1 март 1883 г. те се помещават под наем в здание на занаятчията Емин Хаджи Неджибов, разположено на северните склонове на Сахат тепе, близо до Евангелската съборна църква.
И тази сграда обаче се оказва неподходяща, ето защо само година по-късно учреждението отново се мести – този път под наем в къща на Атанасаки Томиди, разположена срещу северните стълби на храма „Успение Богородично“ (дн. ул. „Съборна“ № 33).
Постоянното местене на библиотеката и музея показва колко належаща е нуждата от собствен дом – решение, което идва едва след Съединението.
„Придобвиките в областта на културата са често пъти много по-важни и много по-ценни за един народ, отколкото придобивките в областта на политиката.“
Богдан Филов
СГРАДАТА НА ОБЛАСТНОТО СЪБРАНИЕ (1886 г.)
През периода 1883 – 1885 г. по проект на италианския архитект Пиетро Монтани започва изграждането на внушителната сграда на Областното събрание на Източна Румелия. Тя се състои от представителна заседателна зала, богато украсена и заобиколена от странични крила за административните служби – един от най-модерните обществени обекти в Пловдив по това време.
След провъзгласяването на Съединението на 6 септември 1885 г. обаче сградата е лишена от първоначалното си предназначение. Директорът на Областната библиотека и музей Илия Йовчев вижда възможност да реши отдавнашния проблем с недостатъчното пространство за бързо растящите колекции от книги и археологически старини.
В доклад от 13 януари 1886 г. директорът отбелязва, че бившият кмет на Пловдив и тогавашен министър-председател Петко Каравелов е поел ангажимент сградата на бившето Областното събрание да бъде предоставена на музея и библиотеката. С телеграма от 24 февруари 1886 г. Министерството на народното просвещение официално разрешава преместването. На 15 март 1886 г. учреждението се настанява в новия си дом и започва да функционират под ново име – Народна библиотека с музей.
Новопостроеното здание е издигнато върху терен, където преди Освобождението се е намирал Четвъртък пазарът – оживено средище, обградено от малки къщи и полуразрушена джамия. След уреждането на площада и построяването на новата сграда, пазарът се измества, за да направи място на новия културен център на Пловдив.
От този момент нататък сградата на днешния пл. „Съединение“ № 1 се превръща не само в дом на библиотеката и музея, но и в символ на културното съединение между миналото и настоящето.
ПЕРИОД НА РЕОРГАНИЗАЦИЯ (1901–1910 г.)
През 1901 г., след поредица от злоупотреби и честа смяна на ръководството, музеят в Пловдив е закрит, а неговите колекции са предадени в София. За директор на библиотеката е назначен археологът Борис Дякович, натоварен със задачата да реорганизира дейността на институцията. Наред с това, той не изоставя идеята за възстановяване на музейното дело в Пловдив.
При встъпването си в длъжност той заварва сградата в изключително лошо състояние – с изгнили подове, течащ покрив и силно замърсени помещения. Според думите му „всичко изглежда запустяло и захвърлено на произвола на съдбата – липсваха само прилепите и кукумявките“. Дякович започва системна работа по възстановяването на реда в библиотеката, като урежда нейната дейност и организира основен ремонт на сградата за по-малко от пет месеца.
На 1 януари 1910 г., след приемането на Закона за народното просвещение от 1909 г., музеят в Пловдив е възстановен като отдел към библиотеката под названието „Археологическо-нумизматически кабинет“. След като Дякович успява да осигури нормалното функциониране на отдела, той насочва усилията си към наболелия въпрос за отделна сграда за музея.
„Сградата на библиотеката-музей е толкова много тясна, че в нея няма вече свободно място да се нареждат предметите от разни сбирки, а се трупат на купища тук-там из стаите, за да се повреждат от прах, мухъл, насекоми и пр. Това положение съществува от ред години.“
Борис Дякович, 1926 г.
„Във всеки случай музея трябва да се разшири и уреди. Престъпление е неговите ценни работи да са недостъпни за широката публика и да не могат те да се наредят в удобни широки зали, за чест на града ни.“
Гражданска позиция изразена във в. „Юг“, 30 септември 1927 г.
БИРНИЧЕСТВОТО
Непосредствено до сградата на Областното събрание на Източна Румелия е разположено Пловдивското бирничество – административна постройка от края на XIX в., в която се помещават държавните данъчни служби. Сградата е част от държавния архитектурен ансамбъл, оформил централната зона около площад „Съединение“.
Още през 1883 г. Областният съвет на Източна Румелия взема решение да бъде изградено здание за библиотека и музей в Пловдив – едно от първите подобни начинания в следосвобожденска България. Малко по-късно, през октомври същата година, Градският съвет, председателстван от Петко Каравелов, дарява на държавата терен в центъра на града „за построяване на областна библиотека и музей“. Изготвен е дори проект от Дирекцията на обществените сгради.
Въпреки първоначалните намерения, вместо културна институция на дареното място е построено бирничеството – решение, което Борис Дякович десетилетия по-късно осъжда с горчивина.
„Върху подареното място в Пловдив за Народен музей е построено бирничество… А старините на България се търкалят и рушат под открито небе из дворищата или гният във влажни и мухлясали складове.“
Борис Дякович, в. „Юг“, 6 юни 1927 г.
КУЛТУРАТА НАДВИВА МРАКА (1928 г.)
В качеството си на директор на Народната библиотека с музей, Дякович последователно поддържа каузата за разширяване на институцията. По негово настояване, със заповед от 27 септември 1923 г. Министерството на народното просвещение назначава комисия, която да проучи възможността сградата на бирничеството да бъде предоставена на библиотеката-музей. Комисията констатира, че помещенията на данъчната служба „по стил и по вътрешно устройство напълно подхождат за музей“.
Въпреки това решението не е реализирано, а многократните настоявания на Постоянния библиотечен комитет, в който участват директорът Борис Дякович, главният библиотекар Николай Райнов, филологът Леонид Спасов и етнографът Стоян Н. Шишков, не успяват да преодолеят „упоритата съпротива на местните финансови власти“.
Въпреки продължителните усилия, въпросът за отделна музейна сграда остава неразрешен години наред. Едва след Чирпанското земетресение от 1928 г., когато пострадала и сградата на библиотеката, а множество археологически находки били повредени, настъпва повратен момент. Разрушенията, нанесени и върху самото бирничество, се превръщат в неочаквана възможност за реализация на дълго отстояваната идея.
„Ако някъде е оправдателна поговорката „всяко зло за добро“, то тук тя е тъкмо уместна: от развалините на бирничеството се създаде сградата на Пловдивския Народен музей, единствен държавен музей в цяла България със свое собствено здание! Много борба е водена срещу отделни личности и цялото финансово управление в Пловдив… Културата, обаче, надви на мрака, и финансовите представители се видяха най-сетне заставени да предадат на директора ключовете от бирничеството, което последният веднага преименува на Народен музей.“
Борис Дякович, 1931 г.
СОБСТВЕН ДОМ
След близо две десетилетия усилия Борис Дякович успява да осигури на Пловдивския музей неговия първи собствен дом – символична победа на културата над бюрокрацията и равнодушието.
От юли 1929 г. започва продължителен ремонт и преустройство на сградата, за да бъде приспособена за музей. Работата приключва през юни 1930 г., а на 1 декември 1930 г. експозицията е отворена за посетители. Няколко години по-късно планът на сградата е заснет и документиран от арх. Христо Пеев – дългогодишен член и председател на Пловдивското археологическо дружество и приятел на музея.
ПОДДЪРЖАНЕ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА
След откриването на музея през 1930 г. в сградата се извършват единствено частични и козметични ремонти, насочени главно към уреждането и поддържането на експозицията. Въпреки нарастващия обем на колекциите и увеличаващия се интерес на посетителите, сериозни грижи за самата сграда не се полагат. Поддръжката остава в рамките на най-необходимото, а усилията на музея са съсредоточени преди всичко върху научната и експозиционната дейност.
До 70-те години на XX век сградата постепенно остарява и започва да показва следите от времето – липсата на модерни технически инсталации, ограничените пространства и амортизираната конструкция все по-ясно подчертават нуждата от цялостна реконструкция и разширение.
МЕЧТАТА ЗА НОВ ДОМ НА МУЗЕЯ
Сградата на бирничеството на площад „Съединение“ дава само временно решение на пространствения проблем на музея. Само четири години след заемането ѝ през 1928 г., помещенията се оказват недостатъчни, тъй като нови археологически находки и постъпления от граждани непрекъснато увеличават фондовете. Въпросът за разширение на сградата остава открит, а с времето необходимостта от ново, модерно пространство става все по-осезаема.
Археологическите открития от некропола край Дуванлии в края на 20-те години, както и включването на Панагюрското златно съкровище в колекцията на музея, затвърждават неговата водеща роля в изследването и представянето на тракийската култура. Натрупването на ценни експонати и растящият научен интерес към темата пораждат идеята за създаването на специализиран музей, който да представя тракийското изкуство и култура по съвременен за времето начин.
През 1971 г. е създаден проект за изграждане на „Музей на тракийската култура“ в Пловдив. Автори на проекта са архитектите Милчо и Мария Сапунджиеви, арх. Тинка Танева, както и инженерите Драгия Алексиев и Никола Гиргински. Предвидено е новата сграда да се издигне на склоновете на Трихълмието, при южния вход на тунела. Концепцията предвижда отделни ниски обеми, разположени терасовидно в паркова среда с водни огледала, в хармония с хълмовете. Наред с близо 2 000 кв. м експозиционна площ са проектирани административни помещения, лаборатории за реставрация, фондохранилища, зала за прожекции и конференции с 200 места, както и паркинг за автомобили и автобуси на посетители.
Въпреки напредналата работа, строителството не е завършено поради липса на средства в държавния бюджет. След политическите промени от 1989 г. имотът е продаден на частни лица, а незавършената сграда – разрушена. Така амбициозната мечта за нов, достоен дом на музея остава неосъществена.
КОМПРОМИСНИ РЕШЕНИЯ
В периода от 1965 до 1976 г., сградата на бившата Шахбединова Имарет джамия е основно реставрирана от Националния институт за паметниците на културата под ръководството на архитект Никола Мушанов. През 1980 г. тя е преотстъпена на археологическия музей и е взето решение помещенията да станат „зала-филиал“ към основната експозиция. Голяма част от османо-турските мраморни находки са преместени в двора на сградата, където стоят и до днес.
През 1981 г. в помещенията на бившата джамия е открита постоянна изложба на музея на тема „Антична каменна пластика“. Това дава възможност да се покажат пред широката публика редица паметници, представящи градската скулптура на древния Филипопол. За първи път са показани пред публика и преобладаващата част от археологическите материали, намерени в светилището на Асклепий край с. Паталеница през 1939 г.
Това решение обаче е краткотрайно. От 1992 г. сградата възвръща функцията си на действащ молитвен дом, а археологическият музей отново прибира мраморните експонати във фондохранилищата си.
СЪСТОЯНИЕТО НА СГРАДАТА ПРЕЗ ’90-те
Проблемите със сградата на музея се натрупват в продължение на десетилетия, а през 90-те години състоянието ѝ вече не може да бъде пренебрегнато.
Многобройните козметични ремонти през годините унищожават голяма част от автентичната вътрешна полихромна декорация – тя е заличена при боядисване с варов разтвор, а по-късно и с латексова боя.
В резултат на дългогодишните течове от покрива и поради щети нанесени от старата прогнила подземна водопроводна мрежа, две от носещите вътрешни стени в експозиционните зали и таванската конструкция се пропукват. През 1994 г., след спечелен конкурс, директор на музея става археологът Костадин Кисьов. В периода 1994 – 1995 г. той организира основен ремонт на покрива и изграждане ново фондохранилище, но необходимостта от цялостна реконструкция остава належаща.
През 1995 г., поради тежкото състояние на сградата и амортизираните експозиционни витрини, след съгласуване с Министерство на културата, експозицията на музея е затворена за посетители.
ОБНОВЛЕНИЕ И РЕКОНСТРУКЦИЯ (1995 – 2010 г.)
В края на 90-те години започва подготовката за основно обновяване на музея. В периода 2000 – 2003 г. е проведен конкурс за проектиране на нова музейна сграда, която да интегрира и историческата постройка.
Между 2005 и 2008 г. е осъществен първият етап от строителството – укрепване, преустройство и реставрация на старата сграда. Вторият етап, реализиран през 2009 – 2010 г., включва изграждането на нов административен корпус със служебен паркинг, библиотека и книгохранилище, лекционна зала, модерни фондохранилища с климатизация и вентилация, както и ателиета за консервация и реставрация.
Проектът е изготвен от архитектурен колектив с ръководител арх. Георги Шопов, а художественото оформление на входа е по проект на художника Красимир Тодоров. Реализацията е финансирана изцяло от Община Пловдив.
След приключване на строителните дейности музеят със собствени средства обновява експозиционните си пространства, които отново отварят вратите си за посетители на 12 октомври 2010 г. – с обновен облик и по-добри условия за съхранение и представяне на археологическите богатства на Пловдив и региона.
Въпреки завършената реконструкция и обновената експозиция, сградата на Пловдивския археологически музей остава ограничена по отношение на пространството. Поради голямото количество археологически проучвания, провеждани от музея, всяка година институцията приема стотици нови археологически находки, които увеличават фондовете и поставят допълнително напрежение върху съхранението и организацията на експозицията. Наличната площ, макар модернизирана, не позволява пълно и гъвкаво представяне на богатото културно наследство на региона, което прави въпросът за бъдещо разширение и осигуряване на нови помещения актуален и днес.
За музея > Сграда