ИСТОРИЯ
Археологическият музей в град Пловдив е един от първите музеи в България, възникнали в края на XIX век. След Освобождението на България от османска власт през 1878 г., градът остава в пределите на автономната османска провинция Източна Румелия. Именно по това време се появява и идеята за създаването на музей под тепетата.
НАЧАЛОТО
Въпросът за изграждането на музей, в който да се съхраняват археологическите паметници, открити на територията на Източна Румелия, е повдиган неколкократно. Счита се, че идеята за създаването на подобна институция в Пловдив принадлежи на видния български възрожденец, книжовник и държавник Йоаким Груев. От встъпването си в длъжност като директор на Народното просвещение в Източна Румелия (1879 – 1884 г.), той започва активно да работи за създаването на музей в Пловдив.
Така, още на 30 януари 1880 г. Йоаким Груев изпраща писма към областните управители, с които търси съдействие за издирването и събирането на „старини“, които да бъдат събрани в Музея при Дирекцията на народното просвещение.
„Както ви е известно голяма част от старините, с които доста богата е била Източна Румелия, са вече изнесени и загубени за нас; но при все това пак остават още доста много от тях, едни открити в ръцете на частни люде, а други още неоткрити.“
Йоаким Груев, 30 януари 1880 г.
ПЪРВИТЕ ГОДИНИ
На 1 май 1882 г. Източнорумелийското правителство издава „Публично-административен правилник за устройството и управлението на областната библиотека и музей“, подписан от генерал-губернатора Александър Богориди. С този акт музеят и библиотеката получават официален статут и стават част от системата на просвещението в Източна Румелия.
В структурата на новооснованата институция са обособени три отдела – археологически, нумизматичен и ръкописен. Официалното откриване на музея за посетители се състои на 15 септември 1882 г., а първи уредник, макар и за кратко, става руският публицист Александър Башмаков.
През 1886 г., след Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Областните библиотека и музей се преместват в сградата, построена за Областно събрание и се преименуват в Народна библиотека и музей.
Първоначалният ентусиазъм след откриването бързо отшумява, а новите библиотека и музей постепенно изпадат в затруднение. Честата смяна на ръководството, а по-късно и установените нередности и злоупотреби с управлението довеждат до закриването на музея през 1901 г.
„Този музей, на който миналото съставя печална страница в историята на българските културни учреждения, по силата на обстоятелствата биде закрит, и останките от неговите археологически сбирки пренесени в Народния музей в София.”
Борис Дякович
ГОДИНИ НА ПОДЕМ И РАЗВИТИЕ
През 1901 г. управлението на библиотеката поема Борис Дякович – археолог, реформатор на библиотечното дело в България и всеотдаен радетел за културното дело в Пловдив. Благодарение на неговия авторитет и неуморните му усилия библиотеката и музеят постепенно се превръщат в едни от най-добре организираните културни институции в страната, а впоследствие – и в Европа.
На 1 януари 1910 г., след приемането на Закона за народното просвещение от 1909 г., музеят в Пловдив е възстановен като отдел към библиотеката под названието „Археологическо-нумизматически кабинет“. Дейността на институцията е реорганизирана, а предметите започват да се групират в нови отдели – археологически, исторически, етнографски, църковни старини, разни старини и нумизматичен.
През 1920 г. директорът Борис Дякович изработва и въвежда „Правилник на Народната библиотека в Пловдив“, с който за първи път се регламентира подробно дейността на археологическите сбирки. Любопитна подробност е, че макар в целия правилник да се използва официалното название „археологическо-нумизматичен кабинет“, самата глава е озаглавена лаконично „Музей“, а съдържанието ѝ ясно свидетелства, че структурата вече действа като истински музей – с обособени колекции, специалисти и ясно очертана научна мисия.
„Целта на археологическо-нумизматичният кабинет е да събира и съхранява паметници от миналото на българите и други балкански народи.“
Правилник на Народната библиотека в Пловдив, 1920 г.
Съгласно промените в Закона за народното просвещение приети на 6 юли 1921 г., отделът официално получава своето ново и трайно име – „археологически музей“.
Само няколко години по-късно, цяла България е засегната от силни земетръсни трусове, които продължават от 14 до 25 април 1928 г. и остават в историята с названието Чирпанско земетресение. Сред пострадалите от земетресението сгради в Пловдив е и тази на Народната библиотека и музей. Голяма част от витрините и не малко от експонатите в тях са засегнати и повредени от разрушенията. Това злощастно събитие обаче, става повод да се сбъдне една дългогодишна мечта – намирането на отделна сграда за музея.
„Идеята ми да се приспособи съседното до библиотеката здание (бирничество) за музей, върху осъществяването на която работя още от 1911 г., най-сетне се осъществи! Ако някъде е оправдана поговорката „всяко зло за добро”, то тук тя е тъкмо уместна; от развалините на бирничеството се създаде сградата на Пловдивския Народен музей, единствен държавен музей в цяла България със свое собствено здание!“
Борис Дякович, 1929 г.
БУРНИ ПРОМЕНИ
След 1932 г. управлението на Народната библиотека и музея преминава през няколко промени в ръководството, докато през 1934 г. за директор на библиотеката и едновременно уредник на музея е назначен Димитър Цончев. Той заема тези длъжности от 19 ноември 1934 г. до 10 ноември 1944 г. – най-дългият управленски мандат след този на Борис Дякович.
Под негово ръководство започва провеждането на редовни и системни археологически проучвания, които поставят основите на съвременната научна дейност на музея. В резултат колекциите се обогатяват с множество нови находки и археологически материали, като броят им почти се удвоява спрямо предишните години.
Сред най-важните обекти, изследвани по това време, са тези в самия Пловдив – селището и укрепленията на Небет тепе, римската баня, водопроводната мрежа, могилните некрополи, античният стадион и базиликата на Джендем тепе. Активна работа се извършва и в Хисаря, където са проучени римските бани, крепостните стени и няколко базилики. Разкопки се провеждат и извън Пловдивско, като най-ярки примери са римските бани при Хасковските минерални извори, тракийските светилища при селата Баткун и Варвара, както и раннохристиянската базилика при село Брани поле.
След 1944 г. настъпват бурни промени, свързани както с политическата обстановка, така и с организацията на културните институции. Поради трудностите и последствията от Втората световна война, от 11 ноември 1944 г. до 28 февруари 1945 г. музеят формално остава без уредник.
„С бюджета за 1945 година Народната библиотека и музей се разделиха на две самостоятелни учреждения и последният бе наречен Народен музей. Това разделяне, … бе толкова наложително, поради голямото нарастване на тия две учреждения…“
Димитър Цончев, 1948 г.
След края на Втората световна война настъпват значителни промени в организацията на музейното дело в България. По това време в страната реално функционират едва четири музея – три към Българската академия на науките и пловдивският Народен музей, който продължава да събира археологически паметници и произведения на изкуството.
На 30 декември 1951 г. излиза Постановление №1608 на Министерския съвет, с което всички паметници на културата се обявяват за общонародно достояние и се поставят под защитата на държавата. В този контекст започва процесът на одържавяване и реорганизация на музейната мрежа. Макар да поставя културните институции под по-строг административен контрол, реформата осигурява по-стабилна основа за тяхната дейност – чрез редовна държавна издръжка, единни методически насоки и възможност за по-последователна научна и експозиционна работа.
Така, още през 1952 г. в експозицията на музея в Пловдив се извършва преустройство на отдел „Праистория“, а две години по-късно – и на отдел „Античност“. В този период във вътрешния двор на музея е изграден и отворен за посетители лапидариум – пространство за експониране на каменни паметници от античността. През 1955 г. е представен и отдел „Средновековие“, с което музейната експозиция придобива по-завършен и систематичен вид.
РАЗРУХА И УПАДЪК
През 1981 г. цялата експозиция е преаранжирана, допълнена и освежена, като това остава последното значимо обновяване на експозиционните площи до края на XX век.
През следващото десетилетие настъпват сериозни промени в обществено-политическия живот на страната, които неминуемо се отразяват и върху музейното дело. Периодът на преход носи несигурност, ограничени ресурси и организационни затруднения, довели до сериозно влошаване на състоянието на музея.
Цялостната инвентаризация, извършена в периода от октомври 1993 до 31 декември 1994 г. по инициатива на новоназначения директор Костадин Кисьов, разкрива тревожна картина: близо две десетилетия не е правена пълна проверка на фондовете, липсва основна документация за движението на инвентарните книги, а музеят дори не разполага със самостоятелно фондохранилище.
Тежкото състояние на сградата, заедно с амортизираните експозиционни витрини и необходимостта от основна реконструкция, вече ясно очертават нуждата от сериозни промени. В допълнение, през 1995 г. в музея е извършен въоръжен грабеж, при който е откраднат един от най-ценните експонати – бронзовият шлем-маска. Случаят поставя остро въпроса за сигурността и съхранението на културните ценности, което става още една причина за предприемането на решението музеят да бъде временно затворен за посетители и да започне процес на обновяване.
НОВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ
В периода 2000 – 2003 г. е проведен конкурс за проектиране на нова музейна сграда, предвиждащ интегриране и реставрация на съществуващата постройка. Обновяването започва през 2005 г., а мащабните строително-ремонтни дейности приключват през 2010 г.
Междувременно, с Постановление № 80 от 7 април 2006 г. на Министерския съвет, археологическият музей в Пловдив получава статут на Регионален археологически музей с териториален обхват Пловдивска област, като по този начин става единственият регионален археологически музей в страната.
Напълно обновената експозиция, отговаряща на съвременните музейни стандарти, е открита тържествено на 12 октомври 2010 г., с което музеят отново отваря врати за посетители след близо петнадесет години прекъсване.
ОБНОВЯВАНЕ НА ПОСТОЯННАТА ЕКСПОЗИЦИЯ
През 2025 г. Регионален археологически музей – Пловдив реализира проекта „Обновяване на постоянната експозиция на РАМ – Пловдив и въвеждане на съвременни технологии за работа с публики“, осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата. В рамките на проекта бе обновена част от постоянната експозиция чрез добавяне на нови витрини и експонати, открити през последните години.
Наред с обновяването на експозицията бяха въведени и нови технологии и форми на работа с посетителите. Музеят осигури свободен Wi-Fi достъп в експозиционните зали, създаде аудио гидове за възрастни и деца на български и английски език, както и версии с текст и жестомимичен превод. Бяха въведени и допълнителни средства за достъпност, насочени към по-пълноценно и достъпно музейно преживяване за всички посетители.
МУЗЕЯТ ДНЕС
Днес Регионален археологически музей – Пловдив е водещ научен и културен център, който съхранява, проучва и популяризира археологическото наследство на Пловдив и региона.
Залите му са оживени от разнообразни инициативи, много от които вече са се превърнали в утвърдени събития в културния календар на града. Ежегодните временни изложби показват пред публиката богатството на фондовете и най-новите открития на пловдивските археолози.
Музеят продължава да бъде място за знание, откривателство и среща с миналото – достъпно и вдъхновяващо за всички поколения посетители.
За музея > История